Маската

Колко ли пъти е била на лицето ми, не помня. Колко ли пъти са се крили мимиките и жестовете ми зад нея? Необходимост?! Не. Защита.


Попадах на различни места, сред различни хора. Толкова често се налагаше да я слагам, че не помнех вече истинското си лице. Тя, маската, успяваше да ме съхрани, предпази, най- вече от мен самия, поставяйки ми ограничения. Познавах нрава си. Сигурно щях да направя много грешки, за които да съжалявам. Още по- лошо- щях да наранявам, а не исках. Маската ме пазеше от хората, които се опитваха да проникнат в Душата ми, в чувствата ми, за да можеха да изиграят едно сиртаки отгоре им и да си тръгнат, мислейки си, че са победили. Исках понякога да не бъде на лицето ми, но се страхувах дали ще се справя без нея. Толкова бях свикнал да я нося.


Кога я свалих ли? Ще ви разкажа.
Обикновено не позволявах на никого да разбере, че тя съществува. Аз преценявах пред кого да я сваля, на кога да се доверя, но в последно време случаите, в които желаех да я махна, се разредиха драстично. Все пак, надеждата ми, че един ден ще мога да бъда по- дълго време без нея, се осъществи. И то- по най- неочакваният за мен начин...
Да, свалих си маската там, където най- не очаквах, но вътрешно сякаш го желаех. Беше минало много дълго време, откакто не я бях свалял пред жена, а сега точно това направих. Но пред каква жена ! С главно Ж!


Една вечер, на работното си място, малко преди да се прибера вкъщи, стоях и пушех поредната си цигара, любувайки се на зимната студена вечер, очаквайки напрежението от изминалият работен ден да поспадне. До мен спря някакъв Опел- стар модел. В него видях едно момиче, което с голяма страст целуваше шофъорът на колата. Познах я веднага- симпатичната млада колежка, дошла в колектива преди два месеца. Досега не бях я забелязвал. Излезе спокойно от колата и с уверена крачка мина покрай мен. Забеляза ме в последният момент, поздрави ме и влезе във фирмата. Тогава не знам защо, я последвах. Спря се пред кафе- автомата и си взе кафе. Нещо ме накара да си взема и аз. Не ми се пиеше, но исках да я заговоря. Получи се. За първи път погледнах на нея като на жена. Странно. Открих толкова приятни неща в нея. Бялото й лице, дългата черна коса и тези огромни очи, които сигурно бяха направили много мъже нещастни. Разбира се, не пропуснах да й намекна за флирта в колата леко саркастично. Не ме отрази въобще.
Минаха 4- 5 дни, преди да я видя отново. Докара я друга кола, но шофъорът отново получи целувка... Хм... Тогава си казах- " Искам и аз ! „
Изръсих най- глупавото нещо, под формата на въпрос . Направих го нарочно, за да я засегна. Тъкмо бях започнал да я харесвам, а тя скачаше като пчеличка от мъж на мъж. Та, въпросът беше : „ Колежке, Вие защо не започнете работа в някой бар? На пилона, естествено! Поне ще изкарате някой лев допълнително.”
Содом и Гомор. Ужас. Гръм и мълнии. И това само от поглед, който се задържа около 30 секунди върху лицето ми. Нямаше нужда да казва нищо, разбрах всичко. Но, за разлика от нея, аз не бях учуден. Ядосаното натъртване на токчетата й, отекваше дълго в ушите ми. Естествено, на следващият ден отидох да й се извиня. След ден- два станахме приятели. След един месец вече се чувахме всеки ден. След още един месец, аз свалих маската- беше ми приятно. След 4 месеца, поиска дете от мен. За миг се замислих, къде си бях оставил маската? Но беше късно за нея. Аз я обичах. И то много!


От този момент нататък аз вече не носех никаква маска. Но само пред Нея.


А Вие- с маска ли сте още?
Помните ли истинското си лице?