" Жътварят " - Тери Пратчет

За мен, до ден днешен, най- добрата книга на Тери Пратчет бе " Малки богове". До ден днешен. Но днес, мога да кажа, че " Жътварят" й е напълно равностойна по съдържание, стилизъм, смях, интерес и невероятните пратчетови епитети и небивали сравнения.
Може би, защото едно от главните действащи лица е така любимият ми образ на СМЪРТ.

В " Жътварят" обаче, СМЪРТ се пенсионира. И става страшно. Умрелите не са точно умрели и прераждането не е точно прераждане. Ако след като умреш, се завърнеш в същото си тяло, в същото време, което си обитавал приживе, това прави ли те зомби? И може ли един магъосник да бъде неумрял, след като точно е знаел кога ще умре? И какъв си всъщност, когато не си точно умрял, но и не си точно жив?

" Жътварят" грабва още с първите редове, описания и своята актуалност за времето. Времето на всяка една жива твар, което според Пратчет, се отмерва от животомери- пясъчночасовниковоподобни уреди, в които " дори няма пясък, а секунди, неспирно превръщащи " може би" в " беше" ". Животомери, заложени от боговете. За всеки. Дори за СМЪРТ, на когото е отредено още малко време. " - НЕ БИВА ДА СИ ПРАХОСВАМЕ ВРЕМЕТО!- Смърт донагласи седлото, после тикна златния си животомер под гърбавия нос на Албърт.- ВИЖ! ИМАМ ВРЕМЕ! НАЙ- ПОСЛЕ ИМАМ ВРЕМЕ!
Албърт се отдръпна уплашен.
- И щом вече го имате, какво ще го правите?
Смърт яхна коня.
- ЩЕ ГО ПРОПИЛЕЯ. "

И, докато според Смърт , новата СМЪРТ ще дойде от съзнанието на хората, същите тези хора считат че винаги има смърт, защото това е същината на живота. " Първо си жив, после си мъртъв. Не може да престане изведнъж". А дали?

В " Жътварят" ще се срещнем с един 130 годишен магъосник, който копнее след като умре да се прероди в ... жена. Но, какво е изумлението и недоволството му, когато не само, че не става жена, а и не умира съвсем след смъртта си. Както знаем от предишни книги на Пратчет, СМЪРТ идва лично да вземе магъосниците, които пък лично знаят кога точно ще се споминат. С Уиндъл Пунс обаче не става така ... той трябва начин да умре качествено, за да дойде СМЪРТ при него, защото "това на нищо не прилича". И перипетиите му започват.

В същото време из Анкх- Морпорк стават странни , дори за това място, неща. Предмети се движат необяснимо, при Патрицият бушуват незнайни сили/ стихии или един бог знае какво, в Невидимят университет полилейте падат без причина, отнякъде нещо тупва без обяснение, стражите се виждат в почуда повече от всеки друг път. Рег Шу има братство за защита на всеки, застанал в празното пространство на Живот/ СМЪРТ. Един караконджул се страхува от каквото и да било показване, камо ли пък да плаши хората, но, с течение на времето успява да преодолее себе си. Някъде нещо се изгражда тихо и тайнствено, засмуква живота, хипнотизира с антимузика и единствените, които могат да спасят живите са неумрелите. Но, какво става със СМЪРТ? Може ли в него да се появят чувства, може ли той да подари Живот?

В " Жътварят" Пратчет ни среща с почти всичките си герои с оригинални реплики , едновременно разсмиващи и замислящи :

" - Смятаха, че го правят за добро- промълви разсеяно.- Тъй е при хората. Смайващо е какви приумици могат да ти изглеждат чудесни отначало. "

" Що пък да хапя жена си след 30 години брак? Хич не съм си го и помислял- завъртя глава Артър.



- Всяка съпруга трябва да споделя увлеченията на съпруга си- заяви Дорийн.- Това прави зъвмезният живот интерезен.
- Че кому е притрябвал интересен съвместен живот?"


" Уиндъл отсъди мъдро, че зрителите на трибуните, несъмнено виждат повече от играчите долу.
Именно живите обръщаха гръб на необичайното и удивителното, защото живота преливаше от привичното и втръсналото."

И изобщо, " Жътварят" те кара да се зачудиш за хиляди неща в битието и отвъд него, да възприемеш наглед смахнати идеи, да разбереш кои са дърветата - бройкаджии, кой умира по рождение, как мъртвите могат да пазят живите , съществуват ли всъщност боговете, защото
" боговете или ги има, независимо дали вярваш във тях или съществуват само като следствие от вярата в тях. И в двата случая можеш да обърнеш гръб на цялото това суетене и- отново образно казано- да придържаш чинията върху коленете си, вместо да зависиш от масата. "