Пътека

Нощ.
Дълбока, тъмна, бездиханна.
Пълна тишина около мен.
Още някак си не мога да свикна с мъртво тихите болнични коридори. Изобщо с тишината не всякога се свиква- ако глъчката е била приятна, тишината може да се стори злокобна или нежелана.
А уж я обичам. Така най- добре чувам себе си, мислите си, въжделенията на собственото си същество, необезпокоявана от никого.
Уж, ама...
Поредната безсънна смяна, а ми е толкова неприятно изморено. Готова съм, в същото време да се метна на пода в лекарският кабинет и да правя лицеви опори, упражнения как да стоим на главата си, без помощта на ръцете си и какви ли не подобни наглед налудни действия... скуката поражда често интересни фантазии...един от най- добрите стимулатори даже, стига да няма мързел- той унищожава всичко на момента, в който се е зародило:) Аз обаче съм готова... Хммм, че дали мога още да правя шпагат...

Мозъкът ми се унася, душата ми сигурно десети сън сънува, а аз безпомощно се оглеждам за клечки, с които да ударя едно приятелско рамо на заспиващите си клепки... Единствената будна в цяла болница... какви ли не мисли ми минават, докато се взирам в червената Луна, надвиснала застрашително над полуотвореният прозорец. Зловещо пълна и зловещо червена.... А, не... не смърт при нас... Може би е време да запаля цигара... Луната за миг се замъгли от издишаният с кеф цигарен дим... облаче, което излетя мигновено през прозореца да се заиграва с лекият нощен вятър.

Разтърквам чело предзаспиващо и отказвам да мисля за това....Така де, смърт в този час...има си време за всичко, няма нужда от среднощни депресии- доста тежички са за понасяне. Четене или телевизия...потъвам в тях, хвърляйки отвреме навреме по някой и друг злобен поглед на мамещата ме за жадуван сън в мекото и сигурно невероятно удобно легло, възглавница... Еххх... Ок, съвземам се и правя някакъв отнесен опит да разбера какво все пак гледам на екрана от...ъъъмммм...хммм... момента между вторият и третият поглед към леглото...Поне да имаше пациенти... Все пак постигам консенсус със себе си- Ще се пише- максимално повече съзнания, сетива и анализатори участват в процеса, значи ще съм по-ангажирана и вероятно по-събудена.

Разсъмва се... Все пак ще размърдам схваналите се вече мускули и ще глътна свеж въздух... На разсъмване е интересно... Всичко изгрява- в теб надежди и светли мечти, настроение, пориви , зареждаш се с някакъв тонус невероятен и подемащ, даващ криле и разказващ приказки за чудеса; около теб- природата, градът, хората се разбуждат и ако наблюдаваш колко тихо настъпва изгрева, а колко бързо започва да пулсира изпод светлината му животът, може да заключиш дълбокомислено, че животът, в неговата пълнота е едно смайващо вълшебство... и после да потънеш в същият този пулс, ритъм и настроение, тотално забравяйки философията на тихият, пленяващ изгрев....

Примижавам срещу огнената, напориста слънчева топка, която нахъсано разтиква нощните облаци... май завивката на нощта е грубо издърпана за в другото полукълбо... Да му се не види- чувствам се като вампир- предпочитам залеза пред изгрева.Толкова безбожно рано е, а така пече- не е моето време, освен ако не става въпрос за сън...Колко ли изгреви ще посрещна така?...По дяволите, пак ненормални мисли в главата ми, точно, когато денят оживява.Сигурно е професионално изкривяване.

Всъщност обичам да гледам изгрев, когато пътувам или съм застанала на път... пред хоризонтите- неизвестното, необятното, омагьосващото и притеглящото- вечният стремеж на човек утре да е по-добре, да е по-спокойно, да осъществи нещо лично свое, чакано или жадувано.... Утре...

Колко често мислим за " Утре", докато сме " Днес" и колко много по-добре бихме оползотворили това време в нереализиращи се мисли за утре, ако действаме , усещаме и пулсираме тук, сега и днес.

Всеки ден следа от себе си...днес,

а утре...пътека...

Мисъл, действие,

мисъл, действие,

мисли, действия....

магистрални познания и живот

Днес!